Уникалните хора

     Изтъркани са ми теми за хора без чувство за арт. За политици и полицаи, за купени медии и корумпирани депотити... За хора без душевност, без живот. Без цвят. Изтъркано ми е също чувство „да разбирам“, „да правя компромиси“.  Няма какво да бъде разбрано в хора, които не виждат малките неща около себе си. Като например в автобуса, както ми се случи наскоро.

Пътувах за работа. Бях права и имах възможност да видя, какво се случва на седалките пред мен. Момче на не повече от шестнайсет-седемнайсет години. Рижава коса, тънки дълги пръсти... и тетрадка. С химикал, не молив. Срещу него, лице в лице – възрастна жена, със сигурност на повече от шейсет. Беше следобедно зимно време, около пет часа. Следователно беше тъмно навън. Възрастната жена се беше загледала през прозореца - някъде в далечината. И от време на време задрямваше. Отначало забелязах само, как момчето драска нещо по тетрадката си. Но после видях – правеше движения с главата сякаш не просто драска, сякаш рисува нещо... конкретно. И точно две минути, след като беше започнал да „драска“, върху листта хартия започнаха да си личат очертанията на човешко лице. Възрастната жена. Буквално за десетина минути момчето изрисува лицето на жената – с всеки детайл, всяка бръчица и форма. Бях ... изумена. На устата ми беше „Кой си ти?“, някой знае ли, че прави това, прави ли го сериозно, занимава ли се с това...?! 

Или е просто поредното дете, което е наясно, че „художник къща не храни“. Най-вероятно е второто. Чувството ми пред такива хора е страхопочитание. Защото това им е дадено. Не е нещо, което са научили някъде или което обществото, системата или някое друго извращение им е насадило. И сигурно за 2/3 от хората, които четат това, съм наивно дете. Като въпросното момче. Така че обръщението ми няма да е към тези хора.

То е към другите, предпочитам да ги наричам уникалните хора. Не под съвременното общоприето значение на тази дума, която всеки ползва за щяло и нещяло – страшен, перфектен, най-добрият в нещо. Не. А уникален като различен. Като прототип, не като копие или форма на някого или нещо. Обръщението ми е към вас, мили уникални хора, към теб мило момче: не го правете. Не спирайте да развивате това, което имате, не спирайте да творите, не спирайте да го правите в автобуса, в подлеза, на спирката, на светофара, на пейката, в парка... Недейте да спирате. Защото никой няма да дойде и да ви каже: „Ей, ти! Защо спря? Какво ще правим без твоя талант?“. Никой няма да се почувства емоционално засегнат от творческата ви липса. Но ви давам гарант – има много, все още твърде много хора, които имат нужда от вас. Които имат нужда да излязат от работа, училище, университет, дори от вкъщи и някой или нещо уникално да им помогне. Да им оправи деня. Както се случи при мен. Помня, че в този ден излязох страшно ядосана от вкъщи. И ми трябваше просто да се кача в софийския № 72 автобус, за да оправя нещата.

Не спирайте, моля ви. Ние, по-обикновените от вас или може би просто по-обикновени в това, което вие правите, имаме нужда да не спирате. Да ви виждаме, да се вдъхновяваме, да се мотивираме. Гаранция ви давам – хартиена заплата може би няма да получите, но ако забележите какво прави вашето творчество – заплатата ви ще е много по-голяма. Защото нямаше да седна да пиша това, както и други неща, ако не ми беше дало такова съкровище, мило момче – да имам честта да гледам истински талантлив художник в процеса на неговото творене. Но ето, че този текст стои тук. И не знам, за колко от четящите има смисъл – но за хора като мен, които имат нужда от този въпросен арт има голям смисъл - цялото това нещо. 

Leave your comments

Post comment as a guest

0

Comments (1237)

Load Previous Comments