За душите и автобусите
Приближава се автобус. От разстояние не можеш да разбереш коя маршрутна линия изпълнява това превозно средство. После се приближава и виждаш арта. Само какво изкуство! И после си казваш „Нещо много извънредно трябва да е станало, за да се появява такова средновековно чудовище на хоризонта.“ И после получаваш още една изненада – бам! Втори такъв автобус. И после трети. И спираш да броиш, просто се наслаждаваш. Сякаш се осъществява някакъв проект на общината да те вкарат в ретро епоха. Направо започва да те е срам, че не си се подготвил предварително. Че не си оставил скъсаните дънкови панталони за един ден в гардероба и не си взел от баба си някоя плисирана рокля или от дядо си винтидж туид сако. Изтъркани дрехи, изтъркана тема.. Е, и седалките са изтъркани, но никой не ги сменя. Някои автобуси също. И все ще се намери кой да каже: „Какво толкова има да се дискутира? Има нови, все още има и някои стари тук-таме.“. И сте прави тези, които мислите така – няма място за някакъв коментар. Всичко е просто констатация.
Като млад човек, студент често не успявам дори да се ядосам, че след шестчасова смяна и няколко лекции, общо 12-часова смяна навън, се качвам в машина от минала епоха, слушайки невероятна симфония от скърцане и тракане на железа, произведени я през 78-ма, я с малко повече късмет през 98-ма. За човек идващ от по-малък град, където парадоксално всички обществени превозни средства са нови и нямам спомен за немски икаруси или поне нямам ясни такива, беше истинско приключение да се кача в подобна машина. Както и да е, както би си помислил поредният човек там, „горе“, към когото евентуално стигат малкото сигнали на обратна връзка от подобни преживявания. Въпросът е, дали има виновна страна. Има. Обаче не е само една.
Най-големият шок за новобранец в софийските среди е придвижването от едно до друго място. В началото, когато не знаех, как точно трябва да се случи това, приемах, че грешката е в мен – че не съм запозната, че закъснявам постоянно за някъде, защото не съм свикнала и други подобни аргументи. Е, вече знам на какво се дължи. Просто не излизам с два часа и четирийсет минути по-рано от вкъщи. Да не говорим за грандиозните линии (като 204 и 72), чиито маршрути минават през най-пиковите зони и чиито превозни средства всъщност превозват не хора, а ято рошави гарги, стъпили една върху друга. Някои от тях залепени за прозорците и вратите, където е най-удобното място в 7:20ч. сутринта, защото влиза въздух при спиране на автобуса. И една обикновена проверка на това, дали няма линии, където превозните средства са по-големи, но не толкова ползвани, няма. Или някога е имало. Което е може би по-лошото.
Приключението в такава обстановка обаче не спира до тук. Конфликтът се появява не, когато в подобен автобус (или трамвай, които не бива да бъдат пренебрегвани) се вози студент или ученик с нищо и почти никакви грижи, а човек, на когото му трябва точно разписание или възрастен такъв, който би искал да намери здраво място в превозното средство, за да не се прибира на кълбо до вкъщи. Проблем има и от другата страна – често тази, която ругае и бива обругавана – шофьорът. Няма как да се очаква от един човек (като всички останали) да стане Волдеморт или Гандалф и да лети с подобно произведение на изкуството от Античността към Ренесанса. Нито можем да имаме големи очаквания този човечец да увладява всичките си нервни пориви, когато не може да запали, спре, тръгне, изпревари. Още по-малко през средата на февруари, когато аз или ти се качваме за двайсет минути в автобуса, а въпросният вълшебник го управлява повече от осем часа.
Съмнявам се на някого да му е безизвестен факта, какво се случва в някои крайни квартали или общински селища, където образованието също си има цена и тя се нарича „обществен транспорт“. Проблемът именно с образованието като цяло не е маловажен, но не е маловажно и да се спомене, че редица подрастващи млади хора пропускат учебни дни наред, защото не биха могли да стигнат или на време, или изобщо до сградата на учебното заведение. И разбира се винги ще се намери някой, който да каже „Това, че в малките села или градове не се посещава училище, няма нищо общо с транспорта“. Добре. Но когато човек поставя под общ знаменател всички африканци, няма как да очаква и от един от тях да си върши работата като хората. Освен това, противоположно на африканската култура и климат, аз не бих оставила дете (като родител някой ден) да се превозва около час в средство, чиито прозорци са замръзнали и което може да спре всеки момент по средата на нищото.
Може би най-големият проблем се крие в това „можеше да не бъде направено нищо изобщо“. Защото идеята не е просто да си благодарен, че не е по-зле, а да си достатъчно мотивиран да искаш да е по-добре.
Leave your comments
Post comment as a guest