Порочно поколение

   Пак пред монитора, пак втренчена в Word-овския файл. Мислеща си нещо – всякакви идеи от вчера, онзи ден, по-предната вечер... И накрая в отделеното време за хвърляне на всички тея мисли върху файла – няма мисли. Затова се извинявам предварително за неструктурираното съдържание.

Коя мисъл да хвана първо и да я метна на „листа“? Тръгвам по хронологически ред. Младите хора. Красиво звучи нали? Младост, цялото време на света, свежест, ново, красота, живот, жив мозък, жива душа... Съжалявам, не е така. Не че не може да бъде, просто не е. И понеже казах, че ще тръгна отначалото, за да стигна до края, а не обратно – тръгвм от себе си. 

Ето излияние – какво си мисля напоследък? Какво ще стане от мен. Кога ще стане това, което ще става. Защо ще стане. Как мога да го променя/предотвратя. Ще се наложи ли задължително да бъде предотвратявано. Защо изобщо мисля за след ... десет години. Защо има страх. Как да вляза в непропукваемата сфера. Нали всичко става с познати хора или пари, или някаква много екстраординарна случка. Дали? Или става и с късмет? Или става, ако наистина го поискаш това нещо? И идва кулминацията: а искам ли го това нещо? Искам ли точно тоя начин на живот, дето претендирам, че съм си избрала? Отговор – няма отговор. 

Точно това е – няма формула, няма константа. Винаги правиш това, което в момента на мислене считаш за най-добро. Не че не поставяш мислите си под съмнение, не че не ги анализираш. Но много рядко се променя възгледът ти, който, между другото, със сигурност се променя след години. Но сега не. Сега си ти. Сега си блъскам главата в някакви задания от различни професори. Сега ходя на работа, за да мога да си плащам студентската квартира. Сега си позволявам в петък вечер да си легна в 3ч. или да изляза през нощта с приятели, въпреки че съм от 8ч. на работа. На сутринта може да се мразя, че не съм спала, но дали бих го направила пак след две седмици? О да! Сега управлявам живота си според годините си. Според второто навършено десетилетие. 

Убедена съм, че на човек му се обръщат закуската и обеда в стомаха, продължавайки да чете тези редове (ако изобщо продължава, благодаря). Но нали това е собственият смисъл – да правиш, което обичаш и смяташ, че ти носи нещо, без в момента да анализираш как ще се възприеме от други хора.

Познавах едно момиче. Това момиче вече го няма, за съжаление. Не я познавах толкова добре, не сме били близки приятелки. Но сме имали разговори от близкото приятелство. Обожавах да я слушам. Толкова уверена в хубавото звучеше, така обнадеждена – точно на моята възраст, преди две години – толкова щастлива, че малките неща, които си е поставила за цел, се случват едно по едно. Така обичаше чай с книга. Или пък да качи още нещо прекрасно в блога си. И не се интересуваше... не, не – знаете ли какво? Не й пукаше! Защото обичаше всяка дума, която пише, всеки ред, който чете, всеки разговор на чаша капучино. Не се притесняваше, дали след три години ще има работа в някоя голяяяяма българска медия. Защото прекрасно разбираше, че може да не е това, което иска след три години. А аз? Аз се страхувам да го кача този текст, за да не се проваля.

И това е порок, вкоренен в душите точно на порочното поколение, което живее. На няколко поредни порочни поколения – страхът. На кого му пука, за Бога? Не е ли идеята да се греши сега. Докато можеш да си го позволиш. Не е ли идеята да се изложиш, да те ударят, да се сринеш... Защото още имаш време да се изправиш. Защо на всеки млад човек му трябва стимул от нещо или от някого? И защо е нужно да влезеш в някакъв сайт, за да напишеш нещо, да кандидатстваш за конкурс, да излезеш да снимаш, да кажеш какво мислиш... ? 

     Следващият текст няма да бъде за младите хора.

Leave your comments

Post comment as a guest

0

Comments (1263)

Load Previous Comments