Заради теб кафето ми изстина.

Сега е още по-горчиво. Алармата ми не звънна сутринта, пропуснах часа за закуска и не влязох да се изкъпя. Защото знам, че точно там – сама, под стичащата се вода, сред всичките си мисли – щеше да започне да се стича и друга, от мислите ми за теб. Затова пропуснах душа тази сутрин. Заради теб сигурно ще пропусна и обяда, и вечерята. За виното да не говорим – и то като душа – щеше да ме принуждава да правя разни неща с въпросната стичаща се вода. Затова и вино няма вкъщи. 

    Определено пропуснах и да се погледна в огледалото. Нищо мога да видя, където си поискам. Стига само да се огледам. Не ми трябва никакво огледало. Ще пропусна да стана и от леглото – така ми е добре. Под завивките, на топло. Нищо, че съм настръхнала цялата и се треса. Това не е студ. Това е просто един от мускулите ми, защото пак е влязъл в лирически разклон – първата пряка вляво и после само направо. Към теб. Затова пропуснах да стана от леглото.

Заради теб пропуснах и зимата. Не, не онази студената. Нея я изживях до мозъка на костите си. Във всичките си клетки, по всяка вена. Изпуснах я - истинската зима, красивата. Не я видях, а стоях много на терасата. Почти всяка вечер. И все ми беше някакво студено, мрачно. Но зима не видях. Казват, че била разкошна. Истинска кралица. Може. Сега съм на път да пропусна и пролетта. Нали планирам да не ставам от леглото. Обаче говорят, че разни глухарчета, минзухари и лалета били много полезни за душата – изпълвали те. Макар че аз сигурно и тях няма да видя. Както не видях снежинките. Само си спомням, че имаше някакви бели студени пръски, които ме засипваха и трябваше да изтърсвам от себе си. Та за пролетта. Не, няма да я видя, по-добре да не се пробвам. Лятото за мен не съществува. Толкова много слънце на едно място... ето това вече би било вредно за душата. Защото в теб да е сянка, а навън да те смазва горещина... Не го пожелавам на никой от враговете си. Обаче аз и такива нямам. И така, мисля да си чакам есента. Тя е кротка. Като мен. Понякога носи бури, дъждове, виелици. Но всъщност никой не й обръща внимание, свикнали са. Както с мен. Затова я обичам – сиво-кафява, хладна, дискретна, нищо натрапчиво. Просто в покой.

Пропуснах да изхвърля боклука, мисля, че не е нужно да казвам защо. Още вчера. Преди кафето и душа, и виното, и храната. Аз така паравя винаги, нали? Задържам всичко, което не ми носи нищо, защото тъпо и упорито си мисля, че някой ден може да се окаже моето нещо.  И ме е страх да го пусна. Ами ако не дойде нищо друго, нищо ново? По-страшното... ами ако дойде? Какво се очаква от мен тогава? Още боклук. Още сухота. До степен на пресъхване. До празнота. Тогава вода няма да се стича. Нито от душа, нито от очите ми. Няма да пия вече кафе, а заради това няма да има и мляко в хладилника. Няма да ползвам нощница, че за какво ми е, аз друго няма да обличам? Всъщност изглежда ще ползвам само нощница. Няма да паля камината – няма смисъл да горя дърва. Аз самата горя, цялата. Отвътре. Затова като ме докоснеш съм студена. Защото такива бури и огньове виреят в мен... че накрая изстивам. Но не ми е студено. Само треперя. Няма проблем. Затова не ми трябва камина. Като няма кафе, като няма камина – за какво тогава са ми и всичките тези книги? Канапе има, но то е празно само. Никакви възглавници и одеала не могат да го изпълнят така, както мен с книга и топло кафе пред камината. Следоветелно и канапе не ми трябва. А за книгите – говорих вече. Те са само прожекции на нечии мечти. Няма да се вкарвам във филмови ленти, за да открия себе си. Заради теб се изгубих. Няма заради теб и да се намеря, ще е прекалено нагло и егоистично от твоя страна. Ще прекрачиш границата. Предпочитам тихо да седя, може би на земята, нея не трябва да я запазвам – тя не е моя. Да седя и да усещам бодежа, да чувствам целия ток по тялото си от идеята, че заради теб пропуснах всичко. И накрая пропуснах и теб. На някоя спирка, на някоя гара, от някой влак. Предпочитам да знам, че трябва да те оставя, да не пия това кафе, да не се топля пред това огнище, да не роня тези сълзи. От колкото да знам, че мога. Че изборът си остава мой – дали да чакам да се върнеш от бунището, да станеш нещото, което ще ме кара да пия кафе сутрин, да паля камината вечер и да си взимам душ след вечеря. Предпочитам да нямам избор. Аз избирам така. И това е последният такъв, който правя.

 

 

Leave your comments

Post comment as a guest

0

Comments (7596)

Load Previous Comments